Уросите в средата на езерото Титикака определено бяха сред най-екзотичните неща, до които се докоснах в Перу. Да, често ги наричат туристически, но нека си го признаем – красиви са и няма други такива по света.
Когато в един и същи ден се научиш да гребеш, за да си движиш сама сламената лодка; срещнеш българи на остров в средата на езерото Титикака; ядеш от два пазара в Боливия и бекпекърите вече искат съвет от теб дали да си вземат и те от същото… тогава си лягаш спокойно и чакаш утрешните приключения да връхлетят. Това ви споделих още докато бях на място.
Днес си препрочитам статуса, гледам снимките и искам да се върна.
Тази ръчно изработена от слама “земя” плува между Перу и Боливия от стотици години. Върху гърба ѝ живеят около 4500 човека, построили и населили над 60 острова. Те се изхранват с риболов и лекуват болежките си с медицината на древните си предци.
Все пак модерният начин на живот е навлязъл в традиционния им бит.
Хората уро все още се придвижват със своите сламени лодки, но в средата им поставят пластмасови бутилки, за да бъдат по-здрави конструкциите. Използват слънчеви батерии и с огромно удоволствие приемат дребни подаръци от чужденците, дошли да видят живота сред сламата.
Този живот, оказва се, не е никак прост. Уро хората страдат от ревматизъм заради влагата в езерото и през зимата се борят с минусовите температури.
Понякога се хранят със сърцевината на тръстиката (която изсушават и се превръща в слама), използвана също и за строителен материал. Правят го, защото вярват, че е полезна за ставите им. Въпреки всички тези перипетии в живота им, те са едни от най-милите хора, които срещнах в Южна Америка.
Магията на сламените острови наистина е неповторима. Радвам се, че харесаха колието ми с риби, с което ги посетих. Мисля че го разпознаха като жест към техните риболовни традиции.
