Непознатите лица на източна Турция

Югоизточната ни съседка е сред топ туристическите дестинации, спор няма. Позната с плажовете на Анталия, пазарите на Истанбул и прелести като природния феномен Памуккале, тя мами хиляди курортисти всяка година. В нея обаче има още толкова много чар, толкова много лица… за тях искам да Ви разкажа днес.

Източната част на държавата има своя магическа приказка, до която успях да се докосна благодарение на едно пътуване с още седем блогъри от Балканите, организирано от Turkish Airlines. Днес Ви “вкарвам” в приказката за земите на древните перси, спирките по Пътя на коприната, вечно снежни върхове и езера. Сигурна съм, че ще ми завиждате мъничко, но пък това е достатъчна причина, за да планирате едно приключение в тази посока. 

Истанбул – шумният рай, в който скачаш без да му мислиш

Така усещам града. Преди по-малко от година го посетих за пръв път само за ден и исках да видя всичко, да опитам всяка хапка street food, но валеше като из ведро. Това не ме спря и наистина направих бърз тур по историческите забележителности и малките капанчета край Таксим. Да, след това боледувах жестоко, но си струваше.

Затова много се вълнувах, че тазгодишното ми пътуване започна от там. Ако трябва да съм честна, приключението започна още на вратата на самолета. Да пътуваш бизнес класа има своите неоспорими предимства. Turkish Airlines определено знаят как да накарат пътника да се чувства специален, а топлата, вкусна храна, сервирана в порцелан, е удобство, което наистина променя пътуването. Отношението и вниманието към детайла на екипажа превръщат полета в истинско незабравимо преживяване, но нека се върна към разказа за втората среща с Истанбул…

Домакините се бяха погрижили всички от групата да се опознаем, преди да поемем към следващата спирка. За целта ни изненадаха с вечеря в нашумелия ресторант на „посоляващия“ готвач Нусрет Гьокче. Поднасянето на храната на това място не е обикновено сервиране, а ритуал. Всички останахме с широко отворени усти и пълни стомаси. Всяка една вкусотия се накълцва, намазва, разстила в чинията или подправя пред очите на гладния зрител. Сега разбирам защо звезди от ранга на Леонардо ди Каприо, Лео Меси и Мадона избират да седнат на масата на Нусрет – сервираното от екипа му храни всички сетива.

В този момент вече бях впечатлена от случващото се, а дори не подозирах какво ме очаква в следващите дни.

На сутринта след обилното похапване трябваше веднага да напуснем големия град и да започнем запознанството си с непознатия чар на Турция.

Кападокия – земя на коне, балони и древни занаяти

Не мога да не отбележа факта, че графикът на полетите по време на този трип много ме впечатли. Да, знам че Turkish Airlines предлагат полети до най-много дестинации в световен мащаб, но не отстъпват и по броя на вътрешните връзки.  Графикът на полетите е точен до секунда и дава възможност за изключително планиране на почивката или бизнес пътуването на пътника. Така без усилие човек спестява по 4-5, че и повече часа, които иначе би изгубил… но нека разкажа за втората ни спирка, а именно Кападокия.

Известна по цял свят като едно от най-живописните места за полети с балон с горещ въздух, тази земя за мен е по-скоро точката, на която да усетиш свободата. Има нещо много зареждащо във въздуха. Тук древните перси са отглеждали конете си и вярвам, че още от тогава се е заформил неопитомимият дух на региона. Кападокия е красива не само заради скалните образувания „приказни комини“, формирани преди 13 милиона години, но и заради факта, че с поглед не можеш да я обходиш цялата. Виждаш една долина, след нея втора и все пак знаеш, че някъде там около хоризонта се крият още скални манастири за опознаване и приказки за разказване.

Откритият музей „Гьореме“ дава възможност от близо да се запознаем със скалните манастири на монаси и отшелници от времето на Византийската империя.

Долините са много подходящи за разглеждане с балон, но са и много ветровити. Ако сте планирали пътешествие в тази посока – имайте едно на ум, защото метеорологичните условия понякога възпрепятстват полетите. Аз нямах късмет да видя небе, осеяно с цветове, но пък така се докоснах до останалите чудеса тук. Затова препоръчвам да направите резервация за балон на място, за да сте сигурни, че планът ви няма тотално да се провали, ако трябва да чакате подходящ ден.

Ако си падате по адреналина – може да карате АТВ и да се насладите на гледката с малко по-висока скорост – щом аз се справих, значи всеки може.

За почитателите на виното ще споделя, че в Кападокия се произвеждат няколко традиционни сорта от напитката на боговете, които могат да се дегустират само тук и то в бюджетен пакет – 5 чаши за 5 евро.

Най-голямата атракция са ресторанти, хотели и музеи, скрити в пещери, защото  меките скали позволяват лесното им превръщане в годни за обитаване места. Местността е известна от дълбока древност и с производството на керамика. Хората от Кападокия предвидливо са решили да съчетаят знанието със забавлението и в такава пещера са разположили музея „Гурай“, в който всеки може разгледа археологическото богатство на региона и да опита да си направи гърне или ваза, спазвайки традиционните методи.

За инстаграмърите ще издам, че най-подходящите места за снимки са ръбчетата на долините, които местните са украсили с люлки във формата на сърца, пейки и дървета, окичени със сините очи. Лично аз препоръчвам всеки да изчака залеза над Деврент вали (долината на въображението), защото тя променя цветовете си, когато слънцето се скрива. Чаша чай и спокойствието на това място могат да превърнат група непознати в истински приятели. Убедих се как човек се сближава много по-лесно и искрено на път, а сега е време за следващата спирка…

„Ориент експреса“ на Ориента

Не мога да си изкривя душата – най-колоритната част от цялата седмица за мен бяха 18-те часа във влака „Източен Експрес“. Наричат го Ориент Експреса на Ориента, защото прекосява почти цяла Турция – началната гара е Анкара, а крайната – град Карс до границата с Армения. Първият влак е пуснат по линията от Анкара до Карс е пропътувал разстоянието през 1936-та година. Нашата блогърска трупа потегли по релсите от град Кайсери. Изминахме повече от 800 километра и освен божествените природни пейзажи през прозорците се насладихме на купона из купетата. За мен това беше първата нощ във влак. Избрах втория етаж на леглото, за да й се насладя максимално. Купето не отстъпваше на хубав хотел. В него имаше дори хладилник, зареден с комплименти за пасажерите, и всичко светеше от чистота.

Понеже се пътува дълго, пътниците ги украсяват, за да ги направят уютни и подобни на домовете си. Някои носят цветни лампички, покривки, пердета и още редица малки удобства. Други организират изложби със снимки, отразяващи живота им. Имахме възможността да се запознаем с една дама, която е била популярна актриса в близкото минало. В такава импровизирана фото ретроспекция тя ни разказа за сценичния си живот и началото на кариерата си. Почти всички хора във влака приготвят нещо за хапване и черпят останалите пътници. Традицията повелява да ти предложат локум с бисквити в името на гостоприемството. След няколко часа пътуване всички се сближават и започват да танцуват и пеят. Във вагон ресторанта дори имаше един спретнат господин, който забавлява с традиционна музика спътниците си. Влакът спира за почивки на няколко гари, а пътниците могат да слязат и да си купят кебап, чай или просто да се снимат с местните забележителности в близост. Няма да излъжа, ако кажа, че така мога да обиколя света и усмивката няма да слезе от лицето ми.

Това бяха часовете, в които с останалите блогъри си станахме като семейство. Точно като в ретро филмите, в един момент забравихме за суетата и се смеехме на шегите си. Споделяхме комични случки от предишни пътувания и разказвахме за родните си държави. Химията на това да пътуваш с влак е като универсален език, на който могат отлично да се разберат всички нации.

Бях подготвила една от любимите си пижами с анимационен герой, защото знаех, че с подобен цветен аксесоар ще се впиша в атмосферата и ще усетя забавлението. Не сбърках – останалите пътници веднага ме приеха като една от тях и с охота ми разказваха и показваха своите шарени купета и животи.

Тук е важно да спомена, че интересът към пътуването с Източния експрес е голям, затова билетите свършват бързо. Препоръчвам да се сдобиете с тях предварително или да си сътрудничите с туристическа агенция, за да сте сигурни, че ще пътувате на датите, на които искате.

В машината на времето на древния град Ани

Днес град Карс, до който ни отведе експресът, е сред топ ски дестинациите в Турция. Той е известен не само с най-дългата писта в Европа, но е имал огромно значение за разпределянето на влиянието в региона преди Първата световна война, когато за него спорят Османската и Руската империи.

Местността се гордее с богатата история още от Средните векове. От тук е минавал пътят на коприната и една от важните спирки по него е бил град Ани. Той се намира на самата граница с Армения и е бил столица на средновековното им царство. Познат е като „града с хиляда и една църкви“ и населението му от близо 200 хиляди души го е поставяло на едно ниво с Kонстантинопол, Кайро и Багдад по значимост в древността. Процъфтявал е заради стратегическото си положение и е владян от Византийската империя, османските турци, арменците, кюрдските племена, грузинците и Русия. За кратко е бил превзет и от Василий Втори Българоубиец, който използвал пленените български войски, за да го завземе. След това минава в ръцете на селджукската империя. На това място напълно разбрах защо толкова си приличаме в много отношения с хората от съседните ни държави. Ние делим едно богато на събития минало, в което сме преплели кулинарията, значимите си битки, битовите си навици и обичаи. Да, днес ни делят границите, но на практика сме като голямо семейство. Точно така ни посрещаха местните – с много любезност, отрупани трапези и готовност да ни споделят много любопитни факти за начина си на живот.

Сред руините на Ани все още са запазени турска баня, крепостна стена от 961-ва година, катедрала, превърната в джамия през 1064-та. Мястото е много подходящо за снимки според мен заради колорита на старинните сгради и гледките, които се разкриват през полу оцелелите им прозорци. Имайте едно наум, ако тук ползвате дрон. Добре да предвидите, че все пак историческата забележителност е гранична зона и не бива да отдалечавате летателното си устройство, за да не прескочи в Армения то.

В Карс гурме любител като мен с изненада откри няколко интересни вида сирене, които не могат да се опитат другаде – чечеил (точи се на конци), гравиер (миризлив кашкавал) и кашър (смес от козе и краве зряло сирене). Не ги пропускайте, ако сте любители на вкусната храна. Културата и танците в региона също носят по нещо от всички съседстващи си държави и може да им се насладите след вечеря в някои от добрите заведения, предлагащи шоу с носии и фолклор, а зрителите лесно стават част от веселбата и то по доста адреналинов начин. Част от спектакъла включва традиционно хвърляне на ножове по дървена дъска в ръцете на танцьорите. Лично аз не се престраших да метна острието, но спътниците ми се справиха отлично.

В сърцето на самия град съветвам да разгледате изцяло запазения замък от 13-ти век и катедрала от 10-и век, която днес е джамия. Предстои реставрацията на комплекс от турски бани, който ще е идеален релакс след уморителен ски маратон. Някои от хотелите се намират на метри от пистите за каране и предлагат екипировка и карта за лифт на обща стойност 15 евро за ден. Сезонът продължава по шест месеца в годината и любителите на зимата могат да й се радват смело. Аз за пръв път се качих на ски и не мога да пресъздам с думи преживяването. Първоначално подходих смело. СЛедвах всички инструкции на учителя и се справях, дори спечелих мини състезание. След това обаче се усетих несигурна в движенията и предпочетох да пия горещ шоколад край камината и да гледам останалите.

Съвсем близо до Карс пък се намира едно езеро, което не е известно с това, че може да караш кънки върху неговия лед, но сам можеш да си уловиш обяда от водите му, ако си сръчен…

Ледовете над езерото Чълдър

То е разположено на границата между Турция, Армения и Грузия. Почти през цялата година е замръзнало, а най-голямата атракция за посетителите са състезанията с шейни, теглени от конски впряг. Превозните средства са украсени с флагове и цветни пандели и прелитат над дебелия 50 сантиметра лед.

След това на място наистина може да уловиш риба в мрежа по традиционния начин. Ако си късметлия и уловът ти е богат – собствениците на ресторанта на брега на Чълдър ще сготвят обяда ти. Рибата се пържи и осолява, а с нея се поднасят различни видове разядки като туршия и лучени мезета. Десертът, разбира се, е баклава с чай, а традицията повелява, ако храната ти хареса, да забодеш на стената на заведението бележка с благодарност. Явно рядко има оплаквания, защото дървената ламперия беше обсипана с десетки малки листчета с добри думи за готвача.

На дърво пред сградата пък може да си вържеш пандела с пожелание и се смята, че ако много силно вярваш – то ще се сбъдне. С тази точка от плана се справих,. защото сама не успях да си хвана риба, но пък направих уникални снимки на бялата ледовита равнина.  Излязох по-голям инат от останалите блогъри и въпреки, че градусите бяха минус седем, аз облякох ризата, която си бях наумила да щракна с камерата. След това смело излязох и се отдадох на дълга фотосесия, а резултатът мисля, че може да усмихне всеки читател днес.

Ерзурум – културният център на Източна Турция

Това беше последната спирка в маршрута ни. Най-високо разположеният голям град в Турция (намира се на над 1900 метра надморска височина). Затова тук ски любителите могат да се застоят дълго.

Аз лично се възхитих от архитектурата и тотално се потопих местния бит, такъв, какъвто е бил преди няколко века. Името на града в превод означава “земята на римляните” и мястото е било изключително страгегическо по време на най-силните години на Византийската империя. Затова и до днес могат да се разгледат десетки забележителности от тази ера. Въпреки, че Ерзурум е претърпял няколко опустошителни земетресения, той е запазил вида си на стар град с традиции. Заведенията в него са украсени в традиционния за местността битов стил и сервират специалитети като заровени в жар шишчета и айран с калпак. Тук се намира един от големите пазари на бижута в тази част на държавата и се добива изключително красивият черният полускъпоценен камък “олту таши”.

По мое мнение старата медреса (древно религиозно училище) е най-красивата сграда заради своите две величествени кули, украсени с цветна мозайка, съветвам ви да й обърнете внимание, ако ходите в района.

Всичко тук говори за богатите традиции на съседите ни и една седмица не беше достатъчна, за да попием и видим всичко, с което регионът радва туристите.

Въпреки това се забавлявахме толкова искрено. Аз срещнах нови приятели и обикнах още едно кътче от планетата. На финала на пътуването никой не искаше да си ходи у дома. Беше адски емоционално, защото ние бяхме едни от последните пътници, летели от летище “Ататюрк” в Истанбул. Седмица след нас то затвори врати и въздушни коридори завинаги и даде път на новия, по-хубав и удобен терминал, който нямам търпение да посетя. Чувствахме се като последните герои, останали на финала на риалити по телевизията, честно ви казвам. Стояхме в лаундж зоната, натъпкахме се с уникални десерти за закуска, а след това си направихме си пуканки и зачакахме излитането си в кино салона (да, изразът “луксозно пътуване” за мен вече има нов смисъл след като открих тази екстра на летището), защото блогърите могат всичко, и се чувствахме специални.

Майка ми беше сред първите пътници от новия терминал, тя замина в командировка дни след моето завръщане. От нейните разкази за мястото се чувствам още по-мотивирана за ново пътуване в тази посока и вече нямам търпение за нови подвизи край Босфора…