През септември всички се завръщаме в града. Впрягаме енергията си в нещо като ново начало, малко преди края на годината, за да не сме на минус с равносметките после. Обновяваме гардеробите. Наваксваме с работата, която сме били заровили като щрауси в пясъка за през лятото. Отделяме време на приятелите, грижата за кожата след часовете на слънце и подреждаме домовете си. В този кажи-речи съдбоносен момент и аз „презареждам“ блога. Ще миксирам пътувания, мода, размисли и страсти. Ще опитам да ви накарам да четете повече. Надявам се да ви провокирам да си вярвате с цяло сърце и да си казвате колко яки сте, защото сте себе си. Няма повече да увъртам, а ви изпращам в Рим…
Именно дестинацията е причина за заглавието. През юли и август усилено се учех да живея по италиански. Може ли един козирого-водолей (родена съм на границата и не мога да опиша каква каша съм) да забави темпото? Дали наистина има шанс една блондинка да спре да планира и да успокои темпото? Постарах се и през следващите седмици ще споделям по една публикация от ваканционните посещения на Ботуша, направени с цел усвояване на максимата “dolce far niente”.
Избирам да дам старт на новата “учебна” блогърска година 🙂 с една малка сесия (влагам цялото си чувство за хумор в това определение), заснета на Испанските стълби във Вечния град. Това е толкова сантиментално и важно за мен място, че не мога да спра да искам да го посещавам поне по веднъж в годината. Причината, както става в италианските ленти, е любов. Спомням си онзи далечен ден през 2012-та, когато Лари ми предложи да прекараме 14 дни в Италия, Испания, Португалия и Франция. Нямахме никакви пари, но имахме големи амбиции, дълга отпуска и любопитство. Криво-ляво спретнахме плана и първата спирка беше именно Рим. Признавам, до тогава по далеч от Варна с момче не бях стигала. Вълнувах се какви дрехи да взема, как да разпределя помежду ни задачите около логистиката и кои забележителности да посетим, но не очаквах онова, което се случи… и то още в първата вечер.
Кацнахме по залез. За хотел не можехме и да си помислим предвид размера на бюджета ни, затова взехме кола под наем за 20 евро и решихме да направим нощна панорамна обиколка, а на сутринта летяхме за Мадрид. Разгледахме най-важните туристически неща и вечеряхме, а аз не смеех да мигна, за да не изпусна нещо. Дали от стрес, дали от неопитността ми с храната там, но след около два часа гастритът ми реши да напомни за себе си по категоричен начин. Отначало реших да си мълча и да продължим обиколката. После той се досети, че нещо не е наред. След това аз взех да се панирам какво ли да очаквам от себе си на следващите локации от това пътуване. Ама много се ядосвах как мога да проваля плана още преди да са минали 24 часа и аз да оплескам забавата.
Накрая се наложи да паркираме, за да си полежа и дано ми мине… заспала съм, знам ли и аз как. Събудих се чак сутринта. Лари беше седнал на капака на колата. Вече имах сили, но нямах четка за зъби. Идеални планове няма. Все пак изскочих, за да видя какво се случва, а той ми каза:
- Влез в този хотел (толкова луксозно нещо и до днес не съм виждала), за да се освежиш и после ще гледаме изгрева.
Вътре в хотела не само ме пуснаха, но се оказа, че имат и четка за зъби 🙂 the morning kiss was suddenly saved. От тогава живея на принципа, че човек винаги е по-добре да попита, за да намери каквото търси.
След това се оказа, че в отчаянието и болките ми сме спрели пред хотел от старите филми, на метри от Испанските стълби, които в този престъпно ранен час бяха само за нас. Аз, Лари и вече тихият ми като котенце гастрит гледахме събуждането на Рим.
Тогава разбрах, че най-хубавото нещо на всяко пътуване е изненадата, с която ще те сблъска и инстинкта да се справиш с нея в името на спомена.
И така, заради пословичната ми сантименталност, често снимам Испанските стълби и никога не ме мързи да се събудя в 5, за да хвана изгрева там… все пак по тези стъпала направих толкова много големи крачки към любовта, пътешествията, себе си и силата да стискам зъби, когато нещо не е наред.
-
Рокля MOHITO
-
Обувки BY FAR
