… нещо като песента на Кайли Миног On a night like this, но всичко се случва във влак, през деня, в перуанската провинция и в стила на Агата Кристи. Разликата е, че всички слизат от влака живи и здрави и с незабравими спомени.
В последните седмици трудно се организирам, а толкова много неща искам да разкажа и покажа в блога.
Задачите ми дойдоха малко повече, но с желание ги боря. И за да не губя без друго малкото ми време, а и вашето – действам по същество.
Днес съм ви приготвила едно десет часово пътуване с влак. Ама не си представяйте нещо в стил “духа ми от прозореца” или “в първа класа са дублирали запазените места”. Този влак излиза от мечтите.
Той минава през поля с диви викуни. Спира на малко пазарче в близост до стара църква, за да си починат пътниците. Препуска през села с дружелюбни жители. Всички по пътя му махат, а аз съм щастлива да се возя в него от инкската древна столица Куско до Пуно – градчето, което се мие в бреговете на езерото Титикака.
Peru Rail е най-бързият начин да се придвижиш към границата с Боливия.
По време на пътуването музиканти и танцьори демонстрират традициите на народа си. И всичко това е гарнирано с коктейли писко, традиционната и доста силна перуанска напитка.
Това доста промени представата ми, че ще пътувам като заможна баба и ще скучая, но почакайте да ви разкажа още…
Сутринта на входа на перона ни посрещна елегантен господин, който любезно ни помогна да намерим местата си. След това ни предложи кафе и закуска. В непосредствена близост до нас седна голямо семейство американци, които говореха по скайп с една от дъщерите си. Явно за тях беше важно всички да чуят разговора и използваха високоговорител. Това обаче подразни французите от съседните кресла и първите искри прехвърчаха във вагона. Настана неудобно мълчание, което за щастие миротворецът, дегизиран като вкусен обяд, наруши с помощта на няколко сити стомаха и преглъщащи жадно езика.
Точно като в малките общества, скрити в полите на голяма планина, всички шушукаха за съседите по маса. Една жена ме попита от къде ми е шалът, после с какво се занимавам и за финал – с кого пътувам. След това американците ни заговориха и вече знаеха, че съм журналист и това до мен е съпругът ми. Сигурно и цената на шала бяха научили от любопитната леля.
Между вагоните сервитьорите одумваха капризните пътници, а една от тоалетните възрастен мъж се беше заключил за дълго време. Той притесни екипажа с отсъствието си, но в крайна сметка всичко беше наред.
И сега си представете пейзажи като картини на импресионист, които се сменят за фон. Цветовата гама става все по-топла, все по-жълта и само сградите добавят керемидени оттенъци.
Сред пътниците зад нас се бяха наместили още едни французи, които играеха бридж на вързано почти през цялото време. На входа на съседния вагон имаше две симпатични момчета, германци. Те се напиха за нула време. Двамата развеселяваха всички с неумението си да произнесат каквото и да било правилно, компенсирано от силно желание да повторят всичко на чужд език, което чуят. С Лари се шегувахме, че са любовници на възрастните дами, които заговаряха най-често, и се прикриват пред мъжете им. Измислихме им предлог, че се представят за техни племенници. Дааа, знам, че шегата е груба, но в някаква степен така си изглеждаха нещата.
В края на пътуването едното момче ме попита кога според мен ще стигнем.
-10-15 минути.
-О, толкова скоро. – изфъфли той, не забелязал покрай пиенето, че сме влезли в града.
-Стига ни толкова тудуф-тудуф. – иронично се усмихнах аз с единия край на устата си. Не ми се говореше вече с него.
-А къде стигаме всъщност? – попита напълно сериозно той с голямо усилие.
-Титикака. – отговорих снизходително и прочетох в погледа му категоричното убеждение, че и аз не мога да произнеса думата точно.
