Обожавам класацията на американската компания за съответствие на цветове Pantone. Всяка година я чакам с нетърпение, за да си сверя часовника и да накупя поне едно-две неща в цвета на годината. 2019-та ме изненада с добре познатия и малко позабравен living coral. Спомням си как преди осем – десет години съквартирантката ми лакираше ноктите си само “в корал”. Обожавам го заради нея. Този ярък и зареждащ цвят ме вдъхнови. Извадих от гардероба необличаните от години дрехи в коралови нюанси и ги разходих до Битака в Малашевци… какво се получи? Какво си купих? И как хората възприеха визията ми – четете…
Загубих няколко часа в избора на дрехи за снимките и така изпуснах голямата суматоха на Битака.
Това място сякаш е предназначено за хора, които стават рано. Ако искаш да “уловиш” ценни покупки и да се споразумееш за добри цени – трябва да отидеш не по-късно от осем – осем и половина в събота.
Ако си като мен и планираш да снимаш – може да позакъснееш, не е проблем. Тъкмо хората пред импровизираните сергии ще намалеят и няма да те овикват, че снимаш стоката им.
Страстта ми по подобни места сигурно ще се стори странна на много хора. Затова ще се опитам да я обясня само с едно изречение. В тях има толкова неразказани истории, че имам желание да науча всяка една от тях. Искам да се запозная с всеки продавач и да пиша за него и скъпоценностите му, небрежно метнати върху одеяло в снега.
Този път палтото ми грабва очите на децата по пазара.
– Може ли да го пипна?
– Живо ли е?
– Како, ти каква си?
Мъниците скачат около мен, а аз продължавам да бавя снимките, за да си говоря с тях.
След няколко крачки обаче попадам на сърдит татко, който не е така възхитен от връхната ми дреха и присъствието ми на негова територия.
Той се провиква към Лари разгневено:
– Тука ли намери да я снимаш? Къща нямате ли си?
Вече съм смутена. Представям си, че ей сега ще ни подгонят, а фотографът с най-спокойната усмивка купува сифон за газиране на вода за левче от чичото с голям тумбак и свъсен мустак и драмата е разрешена.
Обръщам поглед и решавам да се забързаме, защото плячката вече е разграбена и продавачите събират торбите си.
По земята след тях остават десетки следи от чужди животи, превърнати от времето в най-обикновен боклук. Снимки, писма, картички, книги с пожелания – лежат мокри върху ледения паваж. Найлонови пликове кацат по дърветата и забелязвам, че те също са оцветени в коралов цвят. Значи тук има и други като мен…
Щракваме няколко кадъра, намирам си на земята подложка за кафе от Двореца на музиката в Барселона и започвам да се чудя чия ли е… как се е озовала тук… кой я е изпуснал… дали ще я търси и кой ще я отнесе със себе си, когато пазарът приключи. Бързо получавам отговор на последния въпрос – една възрастна жена я вдига и поема към изхода на Битака.
Трябва да се ориентирам към за купуване на нещо, ако не искам да си тръгна с празни ръце.
Погледът ми трескаво се лута между кашони с книги, готови да бъдат прибрани обратно в колата на собственика и кухненски прибори, покрити с ръжда.
И в този момент виждам своята плячка… супник като онзи, който баба ми имаше, когато бях дете. Никога не го ползвахме, “защото той е нов и е само за гости”. И така в очакване на гостите да се появят, той беше случайно бутнат от дядо, строшен и остана завинаги празен.
Спазарявам се за два лева и неособено потребната вещ вече е в ръцете ми… тръгвам си, за да я измия и май ще я използвам само за декорация… и аз като баба ще чакам повод…
