Едва ли има нещо по-инстаграмабъл от кактусите… е, изключвам розовите десерти и кокетните чаши чай. Днес на фокус са бодливковците, които заснех в Боливия. В средата на най-голямото огледало в света – соленото безотточно езеро Салар де Уюни, се намира земята на кактусите.
Върху 61 акра се простират огромните растения, които привличат туристи и еколози. Мястото е скалисто и в действителност представлява върхът на древен вулкан. Той е изчезнал преди близо 40 000 години, но кактусите ни показват с точност разположението му.
Мястото е подходящо за разходки и дори не ти е нужна екипировка, за да се покатериш до най-високата му точка. Дори малко съжалих, че не съм по-екстравагантно облечена, но ще бъда следващия път.
Островът сякаш плува в море от сол. Така той изглежда като същински самотник, изостанал от близките си.
На такова място се сетих за всички онези цитати, свързани с кактусите, на които вярвам всички сме попадали из мрежата:
Life is like cactus – full of pricks but also beautiful.
A cactus is just a really aggressive cucumber.
If you were a cactus, I’d endure all the pain just to hug you.
Be a cactus in a world full of delicate flowers.
Life may give you cactus but you don’t have to sit on it.
Последната фраза е по-добрият начин да кажеш онова за лимоните и лимонадата, затова ми е любима.
Всъщност, май всичко около нас може да бъде обяснено с помощта на бодлите…
Според гидовете стандартната обиколка трае около половин час до 40 минути, но мисля че аз взех пътя за 20.
Нямах търпение да разгледам всичко, да надзърна от всеки ъгъл. След това можех да остана с часове там и да си фантазирам за космически одисеи.
Както става в реалния живот обаче – трябваше да се натоваря обратно в джипа и да продължа към следващата спирка…
