Има едно място, на което Апокалипсисът сякаш вече е настъпил. Там пясъци се гонят из ръждясалите, изтърбушени туловища на огромни локомотиви. Нескопосани графити по вагоните опитват да си спомнят неслучили се любовни истории. Изгладнели кучета пресичат полето, а туристите търпеливо чакат своя ред, за да научат какво се е случило.
Гробището на влакове в Боливия е достойно за снимачна площадка на филм, разказващ истории след края на света.
Бях чела за тези пустеещи железопътни релси преди да пристигна в най-високата и изолирана държава в Южна Америка. Представях си точно такива – прашни, ветровити, но все още миришещи на въглища. Все още разпалващи въображението на чужденеца. Вълнувах се и исках да ги превърна в специално кътче от своя маршрут.
За целта реших да си купя традиционна боливийска пола, с която да снимам пост там.
Избирах я цял ден на пазара в Ла Паз. Исках да е в цветовете на влаковете, да ми помогне да се слея с тях. Продавачите ми предлагаха все по-цветни модели, които аз отклонявах. Накрая открих своята – няма да излъжа, ако кажа, че две жени с моето телосложение могат да се пъхнат в нея. Проблем няма – мама ще я свие, но за снимките ще трябва да измисля нещо.
Тук бързо си опичам акъла и грабвам безопасни игли от същата продавачка, която ме зяпа с увиснало чене и се чуди за какво ми е тази “постна” по нейния вкус, едноцветна, грамаданска пола.
Този учуден поглед е първият, който срещнах по пътя към гробището на влакове.
На около 3600 метра надморска височина в Андите аз се озовам в група с още 16 души, тръгнали да покоряват латинския континент. Някои от тях сновяха там от януари, други планираха да останат още година. Всички те обаче бяха екипирани с планински обувки, удобни панталони и топли якета. Аз, като черна овца в стадо, се набивах на очи със своята иначе монохромна пола.
Иди им обясни, че си мечтал за тази ситуация, фантазирал за момента, планирал и подбирал обстоятелствата… Едва ли някой от тях е предполагал, че между солените езера и пустинята ще се натъкне на всички тези влакови композиции, а още по-малко на мен и моята модна прищявка.
Въпреки това непознатите спътници приемат идеята ми, един дори ми предлага помощ, за да се кача по-високо върху товарния вагон.
Получава ми се – с усмивка и искрено обяснение на случващото се спечелих нови приятели, готини снимки и спомен за цял живот.
